Home Publications Доказване на авторскоправните искове. Проблематика. Писмени доказателства. Свидетелски показания. Оглед.

Доказване на авторскоправните искове. Проблематика. Писмени доказателства. Свидетелски показания. Оглед.

User Rating: / 6
PoorBest 

Доказването на авторскоправните искове представлява сложен практически проблем, криещ много специфики, свързани с материалноправната уредба на авторските права и процесуалните способи за тяхната защита. Новият Граждански процесуален кодекс постави актуални предизвикателства пред гражданското правораздаване, които пречупени през призмата на материалния специален ЗАПСП поставят доста теоретични въпроси, чието отражение безспорно ще засегне практиката. Проследяването на част от тези тесни взаимовръзки и техния резултат ще са обект на настоящата статия.
Двете основни императивни норми в ЗАПСП, стоящи в основата на предмета на доказване в един авторскоправен спор са чл.2 и чл.6 от ЗАПСП. Първият текст визира постулата, касаещ възникването на авторското право. Законодателят е приел в чл.2 ЗАПСП, че авторското право върху произведенията на литературата, изкуството и науката възниква за автора със създаването на произведението. Т.е първата важна част от предмета на доказване в едно авторскоправно дело е кога е възникнало произведението като дата. Всичко това е свързано с конкретното времево начално идентифициране на точния момент, в който е настъпило обективирането на творбата в публичното пространство. В §2 от преходните и заключителни разпоредби на ЗАПСП е отбелязано, „че разгласяването на произведение” е довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен брой лица, независимо от формата и начина, по който се осъществява това”. Как обаче да докажем кога точно е направено първото разгласяване на произведението, понеже понякога то съвпада със създаването на произведението, но в други случаи разгласяването става далеч след датата на създаването? Това може да се постигне чрез всички позволени гласни и писмени доказателства по ГПК.
Вторият важен момент от предмета на доказване е самото авторство. Авторскоправната доктрина в България е приела един теоретично „улеснен” начин на доказване в този контекст, чрез изграждането на т.нар „предположение за авторство”. Чл.6 ЗАПСП казва, че до доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени върху произведението по обичайния за това начин. Именно тази норма според мен създава огромни практически проблеми, тъй като често е тълкувана от съда превратно, а и в търговската практика и обществения живот не винаги е възможно чисто технически името или идентифициращ авторството знак да бъдат поставени върху произведението. Универсалната конвенция за защита на авторското право, която е имплементирана в новите разпоредби на ЗАПСП, също предвижда поставянето върху екземпляри на произведението на буквата „С”, поставена в кръгче, но липсата на този знак не означава, че това произведение не е обект на авторско право.
Тъй като в българско авторскоправно законодателство, според мен неправилно и нелогично, тежестта на доказване относно авторството върху едно произведение е прехвърлена върху лицето, което твърди да е автор, то следва да използва всички допустими в ГПК доказателствени средства за да докаже в един висящ процес като начало две основни неща – че е разгласило произведението си по какъвто и да е начин публично пред определен кръг лица и на определена дата и второ, че е автор на това произведение. Мотивите относно несъгласието ми като юрист, работещ в областта на авторското право с така прехвърлената на автора доказателствена тежест в тази насока са следните:
1. Между материалната норма на чл.6 ЗАПСП и процесуалната на чл.154, ал.2 ГПК(нов) има видим синхрон. Чл.6 ЗАПСП създава предположение за авторство, а чл.154 ГПК, казва че не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено по закон предположение. Както вече подчертах, нелогично е в този ред на мисли, авторът да понася доказателствената тежест за нещо, за което е изградена законова презумпция. Оборването на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това – чл.154, ал.2 предложение второ ГПК. Това оборване – в случая на авторството- явно трябва да се осъществи от ответника и за каква тогава „доказателствената тежест” за същото това авторство говорим у ищеца автор!?
2. В един авторскоправен висящ съдебен процес в България, ощетеното лице автор, първо трябва да докаже, че е автор на собственото си произведение, след това да докаже кога това произведение е възникнало и кога е било обективирано или разпространено публично и едва ако е събрало достатъчно доказателства в тази насока, да доказва нанесените му вреди по чл.94 ЗАПСП, техния характер и предмет. Активната процесуална легитимация на ищеца автор в този ред на мисли е силно усложнена и комплицирана на базата на един материалноправен текст, който създава съответните процесуални задължения. За сметка на това в същия процес недобросъвестният нарушител ответник е улеснен от факта, че той следва просто да твърди(например с едно възражение), а не да докаже, че автора не е автор(което в хипотезата на чл.5 и чл.6 от ЗАПСП не е особено трудно) и на тази база да обоснове и твърдението си, че е бил добросъвестен в използването на авторските права от него или пък да твърди, че той самият е автор(или съавтор).
2. В смисъла на сегашния ЗАПСП, по мое мнение авторът е лишен и от възможността да използва в един висящ процес официален документ, издаден от оправомощеното за това длъжностно лице(оправомощено в областта на интелектуалната собственост) в хипотезата на чл.179 от ГПК(нов), който да обоснове по един безспорен начин авторски права на ищеца. По този начин държавата практически е абдикирала от защитата на българските автори защото според мен, в нормата на чл.6 от ЗАПСП(или извън нея) трябваше да бъде предвидена алтернативно и възможността за регистрационен режим на авторските права, което щеше да даде един по-гъвкав и сигурен модел на защита за автора. Защо?
Първо моето мнение е формирано от практически, а не от теоретични съображения и в този смисъл едва ли бих имал претенции за изчерпателност, но все пак бих искал да дам няколко примера. При останалите обекти на интелектуална собственост в областта на търговските марки, промишления дизайн, сортовете растения и породите животни, българският законодател е решил за целесъобразно да приложи регистрационен режим, а при авторските права - не, като може би е изхождал от мотива, че такава е международната практика. Да, но например във Франция – придобиването на правото върху марка става чрез първото използване на даден знак или чрез неговата регистрация(т.е има алтернативност на избора), като регистрацията има само декларативно, а не конститутивно действие. В същото време в САЩ и Англия съществуват т.нар Copyright offices, които регистрират авторски права срещу определена минимална такса и авторът получава за това официален документ. В момента в САЩ дори има опростена форма за регистрация на авторски права по интернет в т.нар electronic Copyright Office (eCO). Именно на базата на тези документи(удостоверяващи съответните права) на своите западни клиенти, т.нар български мейджъри в музикалната индустрия например, успяват да се борят с пиратството в България. Осъзнавам, че тезата ми е прекалено крайна, но за мен лично е непонятно, как така обектите на индустриална собственост се защитават адекватно от един държавен орган в лицето на Патентно ведомство на Република България и за това обстоятелство съответните заявители получават сертификат под формата на официален документ, които има и конститутивно действие със съответната доказателствена сила в съда. В същото време за авторските права доказването е силно усложнено, забележете в тежест на самия автор, като той е лишен от алтернативната опция да регистрира вече възникналото си в хипотезата на чл.2 ЗАПСП авторско право(например пред държавен орган или определено длъжностно лице, конституирани за тази цел) и да получи за това обстоятелство съответния официален документ! Считам, че липсата на една малко по-либерална, но и конкретна уредба в посочения смисъл води и до наличието на противоречива и едва забележима съдебна практика по въпроса, чието следствие по мои впечатления е ощетяването на хиляди автори в България в сферата на науката и изкуството.
Второ - ноторен факт е че преди 1993г. тогавашната Агенция за авторско право извършваше регистрация на произведения, като този регистрационен режим не беше правопораждащ факт в контекста на чл.2 ЗАПСП(и няма как да бъде така защото това би противоречало на международното законодателство и утвърдената теория и практика), но даваше една сигурност в гражданския оборот по отношение на авторите и улесняваше доказването в тяхна полза. Този тип регламентация реално „обръщаше” доказателствената тежест, като тя бе делегирана на ответника нарушител, който трябваше да доказва, че регистрираното произведение не е създадено от автора ищец и това според мен е повече от логично, а и справедливо. Днес, ако все пак авторът реши да получи официален документ за авторските си права, тъй като му се налага да ги докаже в съда по един категоричен и безспорен начин, той не може да се обърне към Министерството на културата или оторизиран от него организация или длъжностно лице. Затова пък има опция да се обърне към нотариус, който в охранителното производство по установяване на факти в хипотезата на чл.593-594 ГПК(нов) да състави констативен протокол, в който да отбележи датата и съдържанието на предадените му за съхранение документи, предмети и книжа, които обективират авторски права, както и лицето(автора), което предава тези документи за съхранение. Нотариалното удостоверяване на дата, съдържанието и физическото лице титуляр на авторските правомощия, ще е достатъчна формална индиция за доказване на обстоятелствата, визирани в чл.6 ЗАПСП.
В контекста на казаното, с оглед доказването на един авторскоправен иск, ищецът автор следва да използва всички допустими доказателствени средства, предвидени в ГПК. Това са частните свидетелстващи документи, свидетелски показания, експертиза на вещи лица и по мое мнение процесуалния способ оглед.
Частни свидетелстващи документи, които могат да бъдат използвани при доказване на авторскоправни спорове. Законната доказателствена сила на частните документи е визирана в чл180 ГПК(нов). Доказателственото значение на тези документи се изразява във факта, че текстът им се смята за изявление на лицето, което ги е подписало. Частните документи, които се използват за доказване на авторскоправните искове са различните видове авторскоправни договори, приемо-предавателни протоколи, в които е отразено приемането и предаването на дадено произведение, декларации, кореспонденция между страните, касаеща авторски права. Частни документи са и удостоверенията, които се издават от някои организации за колективно управление на авторски права. Тези удостоверения отразяват възникването на членственото правоотношение между съответната организация и автора, като обикновено е посочена датата, на която става това и какъв е обекта на авторското право, който се предоставя за управление и кой е неговия автор. Много често в практиката тези удостоверения се използват като писмено доказателство за авторството и възникването на дадено произведение, но коректно е да се каже, че все пак спрямо тях може да бъде открито производство по оспорване на съдържанието на частен свидетелстващ документ в хипотезата на чл.193 ГПК(нов). Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато обаче се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване на истинността пада върху страната, която го е представила – чл.193, ал.3 ГПК.
Свидетелски показания в авторскоправните спорове. С цел да обоснове възникването на авторското право като дата, неговото разпространение и нарушаване на редица авторски правомощия, както и самото титулярство на авторското право, авторът има право да ангажира в гражданския процес гласни доказателства. Процесуалният способ за това е ангажиране на свидетелски показания в хипотезата на чл.163-173 ГПК(нов). Свидетелски показания се допускат и когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документ съгласие е привидно, и то ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението и, че съгласието е привидно – чл.165, ал.2 ГПК(нов). Какво имам предвид. Често, във връзка с Постановление №87 на Министерския съвет от 16 април 1996г. за контрола върху използването на обекти на авторското право и сродните му права, лицензиране на производителите на компактдискове и на производителите на матрици(стампери) за производството на компактдискове, в Министерството на културата постъпват декларации по образец на основание чл.4 от същото постановление, на базата на което дадена фирма, производител на компактдискове, декларира привидно, че е получила право на разпространение от определен автор, чиито авторски правомощия ще бъдат материализирани, чрез определена сделка. Именно позовавайки се на нормата на чл.165, ал.2 ГПК и така подадената декларация с невярно съдържание изходяща от ответната страна, авторът ищец може да докаже в един висящ процес недействителността на изразеното в документа съгласие.
Експертиза на вещи лица: Основен способ за доказване на авторскоправните искове е и ангажирането на съдебна експертиза от вещо лице, със специални знания в областта на конкретна сфера на науката и изкуството, занаятите и други(чл.195, ал.1 ГПК). Нуждата от такава експертиза е определена от факта, съдът да получи по-обективна и всестранна представа за фактическата обстановка по делото, на базата на една оценка от вещо лице професионалист в тясна област на изкуството и науката, което да се запознае и даде становище по ангажираните във връзка с делото писмени и веществени доказателства. Естествено съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда в мотивите на решението си в контекста на общия смисъл, към който го насочват ангажираните по делото доказателства – чл.202 ГПК(нов). Именно тази пълна оценка на доказателствения материал, могат да доведат до обоснован фактически, а от там и правен извод у съда за основателността на исковата претенция, наличието на авторство и неговото възникване, както и дали са нарушени и как дадени авторскоправни правомощия.
Оглед. Друг начин авторът сам да защити и установи документално възникването на авторските си права, е да сложи произведението си в пощенски плик и да го изпрати с препоръчана поща до самия себе си, което ще удостовери в един бъдещ процес не само съдържанието на плика, когато той бъде разпечатан пред съда в хипотезата на оглед по чл.204 ГПК(нов), но и датата на подаване. Това е един добър практически метод за удостоверяване както на датата на създаване на произведението(ако хипотетично приемем, че тя е идентична с изпращането на писмото), така и на авторството на същото, тъй като името и адреса на автора са изписани на плика и не само. Интересното е че пощенските клейма винаги са се ползвали със силата на официален свидетелстващ документ, презюмирайки съответните последици при доказване. Процедурата по чл.204 от ГПК е способ за събиране и проверка на доказателства, чрез назначаване на оглед на движими вещи, с участието на свидетели, като по този начин съдът може да достигне до обоснован фактически, а от там и правен извод, за съвкупността от събраните доказателства по делото и тяхната взаимна свързаност. Чрез оглед могат да бъдат ценени като доказателства видеоматериали, аудио записи, произведения на приложните и изящните изкуства, планове и скици, като поради спецификата на авторскоправните искове, намирам този процесуален способ за много подходящ, при оценката на доказателствения материал, депозиран по делото.


Адв.Атанас Костов